В началото бе Лхотце
В 13.55 часа на 30 април 1981 г. българското знаме се развя на рекордната височина от 8516 м. Христо Проданов материализира усилията на ръководената от него 21-членна българска национална експедиция на четвъртия връх в света Лхотце от най-близкото обкръжение (само на около 3 км по въздушна линия) на Еверест. Това начинание бе организирано и проведено с решение на тогавашното Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия и бе планирано като най-голямото спортно събитие в Националната програма за честване на 1300-годишнината от създаването на българската държава същата година. Но то стана такова едва след изкачването точно преди 30 г.
Южното седло между Еверест и Лхотце, Женевският контрафорс и Западната стена на Лхотце, по която върви Класическият маршрут към върха
… Не бързайте да се усмихвате иронично и да казвате с укор, че това е типична проява на тогавашния тоталитаризъм и на идеологизацията във всички области на живота, в това число и на спорта. През далечната 1953 г. британската експедиция на Еверест е планирана не като пореден, решителен опит за изкачване на “Върха на върховете”, а като най-силния акцент в празненствата по случай коронацията на сегашната кралица на Обединеното Кралство – Елизабет Втора. Не случайно ръководителят й, по-сетнешният лорд Хенри Сесил Джон Хънт, изпраща в първата атака двама чисти британци – Том Бурдилън и Чарлз Еванс, макар да знае, че силната му свръзка са новозеландецът Едмънд Хилари и шерпът Тензинг Норгей. Последните получават шанс да тръгнат към върха на 29 май 1953-а, след неуспеха на Бурдилън и Еванс. Италианската експедиция през 1954 г. на втория връх в света К-2 (8611 м) – най-трудния и най-красивия между осемхилядниците, е замислена и осъществена така, че успехът й да се превърне в най-мощния импулс за възраждане на Италия след Втората световна война. Така и става – успешният финал на Лино Лачедели и Акиле Компаньони (на 31 юли 1954-а) е начало на небивалия подем в страната, който слага край на покрусата и разрухата след страшните и гладни години на военното безумие.
Подобни примери могат да се привеждат до безкрай. Мисълта ми е, че традицията да се ознаменуват или да се инициират важни събития чрез прояви на алпинизма, особено височинния на лични и забележителни върхове, не е от вчера, нито от днес. Нито пък е българска.
Неизбежното преплитане на чистия спорт с политиката и идеологията е белязало цялостното развитие на българския височинен алпинизъм в годините преди 1989-а. Поради посочената по-горе тенденция, но и поради факта, че в условията на планова и непазарна икономика, когато спонсор може да бъде само държавата, големи, скъпоструващи начинания могат да се осъществяват, само когато спомената държава развърже кесията си. А това става единствено по значителни поводи.
И така, първото българско изкачване над 7000 м е направено през лятото на 1967 г. от Аврам Аврамов, Ангел Петров, Георги Атанасов, Енчо Петков, Сандю Бешев и Евгени Христов. Те са участници в международна алпиниада, посветена на 50-тата годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция. Проявата е организирана от Федерацията по алпинизъм на тогавашния СССР. И заедно с представители на други около 20 страни шестимата българи стъпват на тогавашния пик Ленин (7134 м, днес пик Авицена). Това не е точно експедиция, а участие в международен алпийски лагер, в който основните въпроси на логистиката и организацията се решават от тогавашните съветски домакини.
Първата българска самостоятелна експедиция в екзотична висока планина е на Ношак (7492 м) в Афгански Хиндукуш. Тя е клубна и е организирана от алпийския клуб при туристическо дружество “Сините камъни” в Сливен. Защо Сливен ли? Обяснението е много просто. Градът има богати традиции в планинарството (местното дружество “Сините камъни” е създадено през 1901 г.) и индустрията. Още Иван Богоров пише, че Сливен е “най-ръкоделният град в България”. През 1836 г. Добри Желязков създава текстилна фабрика, която е първото промишлено предприятие на Балканите. Тъкмо тези традиции позволяват на града и по времето на социализма да има реална, работеща и произвеждаща конкурентноспособни изделия икономика, без характерните за онези времена държавни дотации. Това е здравата икономическа база, върху която толкова бързо вървят напред планинарството и в частност алпинизмът. След успеха през 1969 г. на Килиманджаро (5895 м), най-високия връх на Африка, следваща цел за сливналии става Ношак (7492 м), най-високата точка на Афгански Хиндукуш. Ентусиазмът е огромен. Подготовката – много сериозна. Но познанията за височината, за последиците й върху човешкия организъм и за избягването им чрез аклиматизация са почти нулеви. И резултатите са фатални. Екипът стига в подножието със закъснение (когато другите експедиции напускат района) и много бързо, на 25 август, се отправя в атака. Една от причините за тази припряност и изсилване е желанието върхът да бъде изкачен преди 9 септември – тогавашния национален празник, деня на победата на социалистическата революция в България, за да бъде изпратен рапорт до висшестоящото партийно и държавно ръководство. Така, при не докрай изяснени обстоятелства, загиват петима алпинисти – Иван Василев, Атанас Захариев, Петър Георгиев, Христо Джамбазов и Димитър Петков.
Последствията за живите са крайно неприятни – към болката и мъката по загубените другари се прибавят партийни и административни наказания, които повлияват на живота и кариерата им. В по-общ план – за българския алпинизъм хлопва вратата пред големите и толкова примамливи високи върхове. С партийни решения на най-високо ниво е разформирована тогавашната Републиканска секция по алпинизъм (федерацията по този спорт). Към присъщите за системата ограничения за издаване на паспорти и за пътувания се прибавя още едно, продиктувано от страха, че нещо подобно може да случи втори път…
Цели пет години продължава борбата срещу наложената негласна забрана за експедиции на високите върхове. През 1976 г. е получено правото за явяване на поправителен изпит. Отново цел е Ношак. Но този път към него тръгва елитът. На 30 юли на върха стъпват Христо Проданов, Трифон Джамбазов, Иван Вълчев, Методи Савов, Стефан Тодоров, Димитър Бърдарев и Руси Дженев, а на 31 юли – Кънчо Долапчиев, Огнян Балджийски, Вълчо Спасов, Кирил Стоилов, Борис Овчаров и Евгени Христов.
Така става възможно да се говори и да се мисли за Хималаите. Но българският алпинизъм преживява сериозна криза на модела. След 1944 г. до този момент всичко е правено по съветски тертип, следван е (къде с повече, къде с по-малко побългарявания) съветският опит. Но към момента, в който България решава да организира хималайска експедиция и получава разрешение за това от непалските власти, руснаците нямат никакъв хималайски опит (ако изключим обгърнатите с тайнственост съветско-китайски експедиции на Еверест от север през 50-те години на ХХ век, преди СССР и Китай да са развалили отношенията си). Но решението е намерено бързо. В България са поканени по различно време двама знаменити полски хималаисти – Анджей Завада (бащата на зимния хималаизъм, лидер на няколко десетки експедиции, първият човек изкачил седемхилядник през зимата – Ношак през 1973 г., и преминал 8000-метровата граница в Хималаите през зимния сезон, ръководител на първото зимно изкачване на Еверест) и Адам Билчевски (ръководител на експедиция на Лхотце през 1979 г. и на много други преди и след това). Те предават целия си опит – от игла до конец, на българските си колеги и им посочват пътя към Хималаите. В този смисъл, принадлежейки на историята на полския и на световния, те са част и от историята на българския алпинизъм.
Подготовката за Лхотце продължава две години. През последната всеки месец алпинистите имат тежки лагер-сборове в нашите планини. През лятото на 1979 и 1980 г. националният отбор е в Памир, където стъпва на осемхилядниците Корженевска (7104 м) и Ленин (7134 м). Част от тренировъчния процес е зимно изкачване на кавказкия първенец Елбрус (5642 м). Всичко за експедицията (без височинните обувки и няколко височинни палатки, алпийската “железария” – котки, пикели, карабинери, и някои други дребни неща) е произведено в България. Всичко се извършва в атмосфера на въодушевление и приповдигнатост, произтичащи от предусещането и предчувствието за нещо голямо, което предстои.
И то се случва с усилията на Христо Проданов (1943-1984) – ръководител, Иван Костов – пълномощник на Централния съвет на Българския туристически съюз, Методи Савов (“Народна армия” – София), Огнян Балджийски (“Планинец” – София), Димитър Бърдарев (ВИФ “Георги Димитров”), Кънчо Долапчиев (ВИФ “Георги Димитров”),
Руси Дженев (“Кайлъшка долина” – Плевен), Тошко Лазаров (“Сините камъни” – Сливен), Кънчо Матеев (“Родни Балкани” – Варна), Наско Ламбов (“Родни Балкани” – Варна), Красимир Тасев (“Народна армия” – София), Емануил Деянов (ВИФ “Георги Димитров”), Евгени Христов (1937-2005, “Иван Вазов” – София), Слави Дерменджиев (“Планинец” – София), Дойчин Василев (“Иван Вазов” – София), Людмил Янков (1953-1988, “Осогово” – Кюстендил), Запрян Хорозов (Иван Вазов” – София), д-р Стайко Кулаксъзов (1949-2002) – лекар, Стефан Калоянов (1940-2007) – радист и преводач,
Александър Пеев – кинооператор, Иван Панайотов – кинооператор. Те правят девето поред изкачване на високия и труден Лхотце (8516 м), Христо Проданов става четвъртият човек, който стъпва на този връх без кислород.
Реално погледнато, успехът е зашеметяващ за една страна при хималайския й дебют. И във времена, много по-близки до романтичните години на хималаизма, когато важи правилото по един маршрут да действа само една експедиция. За разлика от днешната суперкомерсиализирана действителност в подножието Еверест – с тълпите клиенти на комерсиалните експедиции, тоновете кислород, сметищата по склоновете му и публичните домове и търговците на дрога в базовите лагери.
Успехът на Лхотце е събитие, което влиза не само в историята на алпинизма, но в историята на българския спорт и на България. Не само защото е открит пътят към най-високите върхове на Земята, а защото тази експедиция е демонстрация на дух и характер. Което в още по-голяма степен проличава през 1984 г. по Западния гребен на Еверест.
Петър Атанасов
