Ули Щек записа едно най-големите постижения в историята на спортния хималаизъм
Ули Щек отново смая света. Феноменалният 37-годишен швейцарец, наричан „Swiss Machine“, след многобройни солови суперпостижения – по Южната стена на Шиша Пангма (8013 м), по северните стени на Айгер и Матерхорн, а наскоро и по гребена Пьотере, този път демонстрира чист стил, бързина, присихическа устойчивост, издръжливост и решителност по Южната стена на Анапурна (8091 м).
Именно на тази два и половина километрова скално-ледена урва преди 43 години започна ерата на спортните изкачвания по хималайските стени [с експедицията на Крис Бонигтън (Chris Bonington) през 1970 г.]. За нея словашкият алпинист Додо Кополд (Dodo Kopold) писа в „American Alpine Journal“ (2010 г.): “Прието е да се смята, че Анапурна е опасна от север, опасна и трудна от северозапад и опасна, много трудна и непристъпна от юг”. В този смисъл постижението на Ули Щек трябва да бъде причислено към най-големите постижения в цялата история на спортния хималаизъм.
Благодарение на впечатленията, които швейцарецът споделя на своята страница и на интервюто, което даде на сайта planetmountain.com, можем да проследим експедицията от началото й.
Последен поглед към стената
Снимка/ photo patitucciphoto.com
***
Щек и неговият канадски приятел Дон Бауи (Don Bowie) пристигнаха в Катманду на 16 септември т. г. Три дни по-късно отлетяха за Покхара. На 20 септември започна придвижването им към т. нар. Светилище на Анапурна (Annapurna Sanctuary). Предният базов бе организиран на 5000 м. За аклиматизация алпинистите направиха няколко излизания по стената. На 6100 м бе опъната палатка, която трябваше да служи за нощуване в първата фаза на аклиматизацията, а по-късно – като депо за храна, гориво и екипировка.
Дон и Ули под стената
Снимка/ photo patitucciphoto.com
Времето бе отлично до 3 октомври. Но на 4-ти, на рождения ден на Ули, то се развали. Това бе причина за слизане в базовия лагер. Няколко дни в ниското валя дъжд, а по стената – сняг.
Ули Щек по време на аклиматизацията си в
долната част на Южната стена на Анапурна
Снимка: Дон Бауи
Photo: Don Bowie
След внимателно оглеждане на стената, на 9 октомври започна същинското изкачване. До основата й Дон и Ули бяха придружавани от известните швейцарски фотографи Дан и Жанин Патитучи (Dan, Janine Patitucci), които се занимаваха с документиране на начинанието. Времето беше ясно, но духаше силен вятър. При бергшрунда (первазната пукнатина) Дон Бауи се отказа, заявявайки, че избраната линия за изкачване е прекалено трудна, за да може да се откаже от използването на въже. Всъщност на това бе заложил Щек – бързина при минимално осигуряване. Часът бе 05.30.
Избраната линия почти съвпадаше с маршрута, по който бе направила опит знаменитата френска свръзка Жан-Кристоф Лафай (Jean-Christophe Lafaille) – Пиер Бежен (Pierre Beghin). На 11 октомври 1992 г. двамата стигнаха до около 7200 м. Тогава започна влошаване на времето. По време на рапелите при отстъплението се случи нещастие. Един от пунктопвете, на който бе организиран рапел, не издържа и Пиер Бежен падна 1000 м по-ниско. Тялото му не бе намерено. Лафай трябваше да продължи слизането си сам в ужасяващи условия, разполагайки само с парче репшнур. Освен това едната му ръка бе контузена от падащ камък. Едва след четири кошмарни дни успя да слезе до основата на стената, където помощ му оказаха словенски алпинисти.
Ето какво пише Щек:
– В първия момент ми бе трудно да се пренастроя за солово изкачване. Но добрите условия ми помогнаха бързо да се концентрирам върху катеренето. За пореден път нещата като че ли се нареждаха по добър начин. От депото на 6100 м взех палатката и примуса и ги сложих в раницата си. Оставих въжето, защото имах едно 6-милиметрово резервно. За да намаля теглото на багажа, оставих и спалния чувал и по-голямата част от предварително изнесената храна.
Закуска преди тръгването по стената
Снимка/ photo patitucciphoto.com
Катеренето до headwall-а – скалната бариера от 7000 до 7500 м – беше сравнително лесно. Неприятности създаваше единствено вятърът, който навяваше сняг. Под headwall-а Щек възнамеряваше да опъне палатката и да я остави там, като преди това си приготви нещо за хапване и си даде къса почивка. Но тъй като не намери подходящо място, слезе 100 м по-ниско, където съзря пукнатина, защитена от вятъра. Там разположи палатката, хапна и пи до насита. Междувременно слънцето се скри и вятърът поутихна. Това явление бе забелязал предишната вечер в предния базов лагер. Засилване на вятърът можеше да се очаква с настъпването на новия ден. Следователно, шансът му бе да катери през нощта.
Преодоляването на headwall-а се оказа възможно по линия от лед и фирн. И тук по-изгодно бе нощното изкачване. След час почивка на бивака Ули отново тръгна нагоре. Но на места ледът и фирнът бяха прекалено тънки и швейцарецът трябваше да се отклонява по скални пасажи в съседство. Оказа се, обаче, че наклонът не е прекалено голям и и идеален за солово катерене. Известен проблем му създаваше загубата на една от пухените ръкавици, отнесена при силен порив на вятъра по време на опит за снимане. При него загуби и фотоапарата си. Единствената останала му топла ръкавица трябваше да сменя ту на едната, ту на другата си ръка – щом пръстите му започваха да мръзнат в ръкавиците за катерене с пет пръста.
– Headwallът се оказа по-къс, отколкото мислех – продължава Щек. – Трудно ми е да кажа точно колко дължини, защото нямах въже. Във всеки случй бързо стигнах до края му. За първи път си дадох сметка къде съм и какво значи това. Сега просто трябваше да се боря с вятъра. Крачка след крачка набирах височина и си казвах: “Бори се, не спирай!” Когато стигнах до върховия гребен, не можах да повярвам в това. Все още бе нощ. Небето бе осеяно със звезди. Гребенът се спускаше стръмно надолу. Погледнах висотомера. Внимателно огледах гребена. Бях на най-високата точка!
Щек остана на върха само 5 минути и започна слизане. През цялото време бе максимално концентриран, повтаряйки си на ум, че трябва да стигне до бергшрунда. Дон Бауи, Дан Патитучи и шерпът Тенджи го очакваха на ледника. На 10 октомври в 09.30 часа бе в базовия лагер.
Дон Бауи и Тенджи Шерпа посрещат Щек след слизането му
Снимка/ photo patitucciphoto.com
По-късно Щек написа: „I think I finally found my high altitude limit, if I climb anything harder than that I think I will kill myself“ (“Мисля, че накрая стигнах своята граница. Ако се опитам да направя нещо-трудно, смятам, че това ще ме убие”)…
***
Маршрутите по Южната стена на Анапурна (8091 м)
Снимка: Волфганг Байер
Photo: Wolfgang Beyer
1 – Британски маршрут от 1970 г., Дуугъл Хестън (Dougal Haston), Доналд Уилънз (Donald Whillans), ръководител на експедицията Крис Бонингтън (Christian Bonington)
2 – Ули Щек (соло), 2013 г.
3 – Японски маршрут от 1981 г. на Централна Анапурна (8051 м), Хироши Аота (Hiroshi Aota), Юкихиро Янагисава (Yukihiro Yanagisawa), Ясуджи Като (Yasuji Kato),
4 – Полски маршрут “Йоан-Павел Втори” на Централна Анапурна (8051 м), Мачией Бербека (Maciej Berbeka), Богуслав Пробулски (Bogusław Probulski), ръководител на експедицията Ришард Шафирски (Ryszard Szafirski),
5 – Испански маршрут от 1984 г. на Централна Анапурна (8051 м), Нил Боигас (Nil Bohigas), Енрик Лукас (Enric Lucas),
6 – Полски маршрут на Източна Анапурна (8010 м), Артур Хайзер (Artur Hajzer), Йежи Кукучка (Jerzy Kukuczka),
7 – Томаж Хумар (Tomaz Humar), соло, 2007 г., Източна Анапурна (8010 м).
