Раздяла с Ясен Антов

Вчера, 10 октомври, неколкостотин приятели изпратиха Ясен Антов в най-дългото му към пътешествие – към вечността. Никой в България не е написал толкова книги за пещери и спелеология, за пътешествия и за планини, колкото него. А това е само част от неговото богато и респектиращо творчество.

Разделихме се с човек от сой, аристократ на духа, типичен представител на изчезващата (за съжаление) градска култура.

Роден на 24 април 1929 г. в София, Ясен е завършил Deutsche Schule, после – право в Софийския университет. Сигурно е щял да бъде добър адвокат, съдия или прокурор, но бе избрал съвсем друго поприще, защото дълбоки и мощни подтици са го тласнали към него.

Днес е трудно да се каже какво е бил повече – журналист, публицист или писател. Започнал от редакцията на някогашния вестник “Народен спорт”, той е сред основателите през 1959 г. на “Ехо” и сред създателите на онзи фундамент, който по-късно, в средата на 70-те години го превърна в единственото издание с такава (седмична) периодичност в Европа за туризъм, алпинизъм, спелеология, пътешествия, в един от най-четените български вестници, трети по тираж седмичник (след “Стършел” и “Поглед”) и най-търсеното българско издание в чужбина. Вестникар до мозъка на костите си, Ясен бе много дълги години зам.-главен редактор на “Стършел”, главен редактор на “Поглед”, за да се върне отново в “Ехо”.

С изключителен усет за българския език, в много висока езикова култура, неповторим писач и още по-неповторим разказвач, Ясен бе съхранил детското си любопитство и способността да гледа света с широко отворени очи. Всъщност това обяснява страстта му да пътува и да пътешества, да вижда и да опознава, но преди всичко да осмисля видяното и да го предава по онзи, неговия, Ясен-Антовски начин – с дълбоко проникновение, с подобаващата информативност и с рядко чувство за хумор.
Пътешествал бе из Хималаите, Кавказ, Алпите, пустинята Гоби, в Африка и из почти цяла Европа. Стигал бе зад Северния полярен кръг. Но особено мила и близка до сърцето му беше българската природа, която познаваше и изучаваше до последния си дъх. Особено отношение имаше към недалечните от столицата Мала, Софийска и Понор планина.

Централно място в биографията на Ясен заема хумористичното му творчество – автор е на стотици фейлетони, хумористични разкази и новели. Неговите творби са превеждани и издавани в над 30 държави от Европа, Азия и Северна Америка.

Сред най-известните му книги са:
„Моята дълга и тъжна история“, пътеписната “С чадър и пижама през Хималаите“ (1993 г.), “Накъдето ми видят очите“ (2000 г.), цикълът “Необикновени преживявания“, “Приключенията на една госпожица“ (разкази и стихотворения, 2004 г.), “Приключенията на един пешеходец“ (разкази и пътеписи), “Приключенията на Адам от крайната къща“ (истории за деца) и много други.

Книгата му “Накъдето ми видят очите“ е обявена за „Пътепис на ХХ столетие“ в Националния конкурс, посветен на 150-годишнината от рождението на Иван Вазов. През 2002 г. получава наградата „Чудомир“ за хумористичен разказ. През 2005 г. е удостоен със специалния приз за литература на в-к “Труд“ за разказа “Един човек се радва“. Носител на орден „Св. Св. Кирил и Методий“.

Имаше особен афинитет към радиото. Бе автор и бе участвал в безброй предавания на Българското национално радио. Бе създател и години наред водещ на единственото по онова време радиопредаване за пътешествия, приключения и екстремни спортове – “Гъливер” по Radio France Internationale (RFI).

Ясен бе важна фигура в световната организация на писателите и журналистите по въпросите на туризма ФИЖЕТ (Fédération Internationale des Journalistes et Ecrivains du Tourisme, FIJET). Дълго време бе в нейните управителни органи. Бе създател на българската й секция – АБУЖЕТ, и неин председател.

Съпруга на Ясен Антов е писателката и преводачка Христиана Василева. Синът му Траян е спортен журналист.

И един цитат от Ясен:
“Надали има сериозен писател, който, завръщайки се у дома, да не е изпитвал желание да разкаже за пътешествието. Това е съвсем естествено. Творецът е първооткривател, независимо че не той стъпва пръв на тази земя. Защото той има сетива, които са лесно възбудими и долавят трептения, недостъпни за другите. Той вижда картини, които тези преди него не са видели. Писателят не е просто разказвач на сюжети или случки – в дълбоката си същност той е неуморен търсач на пътищата, които ще го доведат до отговора на въпроса: защо? Защо природата е създала желязна и неизменна йерархия, върху която се крепи вселенската хармония, а човек упорито затваря очите си и не иска да я види? Защо, опознавайки другите, човек вместо търпимост и примирение развива у себе си алчност, егоизъм и жестокост? Защо, когато можем да живеем едни с други в мир, кръжим един около друг със скрит под одеждите ни нож? Стига ли пътеписецът да отговори на подобни въпроси? – всеки по свой начин и до известна степен стига. Дори и само чрез неговия твърде личен начин да зададе въпроса. Тъй като щом човек изпитва тревога от въпроса, той вече е направил и първата си крачка към отговора. Един го сторва по-пряко, друг го постига с иронията и самоиронията, трети чрез ярката и точна картина, която рисува – тенденциите се крият в действителността. Да вземем Чехов или Мопасан, Лермонтов или Стайнбек, Хайне или Стърн. Безкрайно далечни един от друг, живели в разни времена и в земи, над които е тегнела различна съдба, в описанията на своите пътувания те са приканвали: хора, идете при другите, излезте от своя свят, опознайте другия”.

Сбогом, Ясене! Благодаря ти за уроците по вестникарство, но преди всичко по човещина и добронамереност. Дължа ти страшно много.
Почивай в мир, приятелю!

Петър Атанасов