На 99 г. почина първата дама, стъпила на Маккинли

Барбара Поулк Уошбърн (Barbara Polk Washburn) – първата дама, изкачила най-високия връх на Северна Америка Маккинли или Денали (6194 м), почина на 25 септември т. г. в щата Масачузетс на възраст 99 г., малко повече от месец преди стотния си рожден ден.

Барбара и Брадфорд по време на изкачването на Маккинли през 1947 г.

Съпругът й Хенри Брадфорд Уошбърн Младши (Henry Bradford Washburn Junior, 7 юни 1910 г.-10 януари 2007 г.) е изтъкнат изследовател, алпинист, картограф и фотограф. Има премиерни изкачвания в Аляска [между тях и по Западното ребро (West Buttress) с Бари Бишъп (Barry Bishop), Бил Хакет (Bill Hackett), Хенри Бектъл (Henry Buchtel), Джери Моур (Jerry More), Джим Гейл (Jim Gale) и Мел Грифитс (Mel Griffiths) през 1951 г.]. През 1970 г. възглавява първото сериозно картографско заснемане на Големия каньон на река Колорадо. Той е основател и дългогодишен директор на знаменития Музей на науката в Бостън.

Експедицията, в рамките на която Барбара Уошбърн стъпва на Маккинли, се провежда през 1947 г. и продължава 70 дни. Нейната главна героиня разказва, че се е готвила за предизвикателството, бутайки детска количка. По това време тя има три невръстни деца.

Ето какво пише в биографията си американката: “Израснала съм в религиозно семейство в околностите на Бостън. Никога не съм мислила за някакви си планини. Започнах работа в Музея на науката, който ми изглеждаше скучен и потискащ, а шефът му – crazy. И въпреки всичко това, на 6 юни 1947 г. стоях на връхната точка на Маккинли именно с този човек, при това баща на трите ни деца”.

Барбара Уошбърн се превръща в пример за подражание на много жени в родината си. Но това се случва не в резултат на амбициите й. Тъкмо обратното – като ефект от тяхната липса. Съпругът й Брад винаги търсел нови приключения, а Барбара просто се включвала в неговите начинания. И в живота, и в професионалната си кариера, и на Маккинли – както самата казва – й било интересно “какво ще излезе от всичко това?”

“В началото Брад въобще не ме интересуваше. През 30-те години работех в Харвард като секретар на биологична лаборатория и бях доволна от работата си. Но веднъж ме покани на събеседване младият директор на Бостънския музей на науката. Нямах желание да работя с него, но в продължение на цяла седмица той упорито ме увещаваше и накрая склоних”.

Брад бил впечатлен от нейната упоритост и смятал, че Музеят ще има много голяма полза от нея. Отношенията им били чисто професионални и колегиални. Но веднъж Брад я поканил да лети със самолет. Това било нечувано за онова време – такъв рязък обрат в официалните отношения с боса. Но я измъчвало любопитство, защото до този момент никога не се била качвала на самолет. След първия полет последвал втори, по време на който Барбара седяла в откритата кабина с авиаторски очила и летателен костюм и се чувствала “като Ан Линдбърг”*. Но нито за миг не изпитала страх.

Веднъж случайно попаднала на лекция на Брад в Хартфорд. Страхувайки се, че ще я забележи, се опитала да се измъкне през задния вход. Но Брад я видял и от катедрата извикал: “Какво, дявол да го вземе, правиш тук?”. После двамата чисто платонически разделяли седалка в купе на влака Хартфорд-Ню Йорк. Брад правил плахи опити да привлече внимание й. Но тя само му стиснала ръката на раздяла и му пожелала “Лека нощ”. Скоро след това той й направил официално предложение за женитба. Нейният отговор – без колебание – бил “Да”.

И така, новоизпечената съпруга един ден чула телефонен разговор на Брад, в който ставало дума за експедиция в Аляска. А тя наивно предполагала, че животът му на търсач на приключения е завършил и вече ще бъде само улегнал и добропорядъчен директор на Музея. Най-интересното било, че той й предложил да участва в бъдещото изкачване на Маккинли. И тя се съгласила – както винаги от любопитство. Мъжът й бил убеден, че ще справи с предизвикателството.

По това време Барбара и Брад вече имали три мънички деца. Тя се измъчвала от мисълта, че трябва да ги остави за дълго. Но по време на експедицията щял да бъде сниман филм, а участието на жена в него трябвало да му придаде особена окраска и да предизвика интереса на публиката. В крайна сметка, Националното географско дружество (National Geographic Society), което финансирало филма, наело медицинска сестра, която да се грижи за децата в отсъствието на Барбара.

Първата нощ в Аляска, когато температурата паднала до минус 30 градуса по Целзий, била страшно изпитание за нея. Но съмненията не я измъчвали дълго. Разбира се, било трудно, но силното рамо на съпруга й вдъхвало кураж и увереност. Преди решителната атака се наложило изчакване от няколко дни – докато отмине поредната снежна буря. Но търпението и усилията на всички били възнаградени. “Когато стъпих на върха, имах чувство, че гледам света от небето” – ще напише по-късно Барбара.

По-късно участва в редица начинания на съпруга си. В това число и в изработването на най-точната и най-детайлната карта на района на Еверест през 1981 г. В мащаб 1:50 000, издание на Националното географско дружество, Музея на науката в Бостън и на Швейцарската фондация за алпийски изследвания (Die Schweizerische Stiftung für Alpine Forschung, Swiss Foundation for Alpine Research).

Фрагмент от картата на Еверест

Участвала е също в редица организации и е била почетен директор на фондацията “Grand Circle” През 1980 г. заедно със съпруга й са удостоени с най-високото отличие на Националното географско дружество – Медала на името на Александър Греъм Бел (Alexander Graham Bell Medal).

През 2011 г. излиза от печат книгата й (в съавторство с Лю Фрийдмън и Брадфорд Уошбърн) “Случаен приключенец” (“The Accidental Adventurer: Memoir of the First Woman to Climb Mt. McKinley” by Barbara Washburn, Lew Freedman and Bradford Washburn, Epicenter Press, May 20010, която постига много голям успех.

–––––––––––––

*Ан Мъроу Линдбърг, по баща Ан Спенсър Мъроу (Anne Morrow Lindbergh, Anne Spencer Morrow, 22 юни 1906 г.-7 февруари 2001 г.) – американска писателка, авиатор, съпруга на знаменития пилот Чарлс Линдбърг (Charles Lindbergh), прелетял за първи път Атлантика от Ню Йорк до Париж (на 20 май 1927 г., след 33 часа и 30 мин полет). Пише поезия и проза. В книгите и статиите си разглежда отношенията между млади и стари, любовта и брака, мира, самотата и щастието, обществената роля на жената през ХХ век. Една от най-популярните и най-вдъхновяващите й книги е “Дар от морето” (“Gift from the Sea”, 1955 г.).

Ето няколко нейни сентенции:

“Не ми пожелавай щастие – не очаквам да бъда по-щастлива. Пожелай ми кураж, сила и чувство за хумор – от тях ще се нуждая повече”.

“Най-изтощителното нещо на света е да бъдеш неискрен”.

“Подреждането на ваза с цветя сутрин може да придаде малко спокойствие на един напрегнат ден – като да напишеш поема или да се помолиш”.