“Лучше гор могут быть только горы, на которых еще не бывал”…
На 25 януари се навършиха 75 години от рождението на Владимир Висоцки – актьор, поет, автор и изпълнител на песни. Малка, но незабравима част от песенното му творчество е посветена на планините и на алпинистите, които пресъздава по неповторим начин. По повод неговата годишнина ви предлагаме подборка материали.
Владимир Висоцки във филма “Вертикал”
Владимир Висоцки и Лариса Лужина в същия филм
„Ако във филма “Вертикал” нещо обяснява философията и смисъла на алпинизма, това са песните на Висоцки”
М. с. по алпинизъм Л. Елисеев
Висоцки, без да бъде нито войник, нито миньор, нито спортист, нито жител на Одеса, схващаше най-важното и най-вълнуващото във всяко явление, това, което те хваща за гърлото, защото сам се отзоваваше с цялата си душа. Той беше с отворено сърце и сърцата на другите се отваряха към него. И се откриваха. А освен това беше актьор, способен да се превъплъщава до самозабрава и да се вживява в образа.
Така, строго погледнато, Висоцки не беше и алпинист. Може би само веднъж, през 1966-та, когато се снимаше филмът “Вертикал”. Това не бяха павилионни снимки. И планините, и хората наоколо бяха съвсем истински. Кавказки.
Има сведения, че Висоцки е бивал в планините и преди това. Например, думите на инструктора по ски, знаменития скиор Валерий Козлов, победител във всесъюзните първенства през 1967 и 1971 г. по спускане, който през 1963 г. учил Владимир да кара ски. Дори веднъж двамата трябвало да разменят ските си – Висоцки искал да разбере дали загадката не е в това, че неговите ски не са австрийски. А след това се пошегувал, че може би трябва да разменят и краката си.
Режисьорът на филма Станислав Говорухин* много разчиташе на таланта на Володя. Той си даваше сметка, че успехът на филма в много голяма степен ще зависи от това какви песни ще напише Висоцки. И той не се излъга в очакванията си.
Разказвайки за първата си среща с Висоцки, Станислав Говорухин подчертава, че той също не е успял да избегне някои заблуди относно автора на песни и техен изпълнител: “Съдейки по песните, беше воювал, бе видял много, бе преживял труден живот. Могъщ глас и могъщ темперамент”. А когато пред Говорухин застанало “стройно, спортно, усмихнато московско момче”, Говорухин даже не могъл да повярва на очите си в първия момент: “Нима това е същият?”
Актьорите в пълна степен влязоха в съприкосновение с Кавказ. Поживяха в “Иткол”, в хотел в Приелбрусието, на палатка край ледника Кашкаташ, на брега на Баксан, в балкарското селище Тегенекли, в планинска Сванетия, в туристическата база в малкото градче Местия. Успоредно със снимките течеше обичайният за тези места живот – хората, за които заснежените върхове бяха обичаен фон от поколения, вършеха всекидневната си работа, алпинисти тръгваха или се връщаха от изкачвания. В хода на снимките Висоцки бе приет като свой в семейството на потомствени планинци. Стана много близък с алпиниста Виктор Елисеев и попиваше всички истории, разказани от него и от други алпинисти. Бе свидетел на спасителна акция на пик Свободна Испания, когато при крайно лошо време, намирайки се под обстрела на каменопадите, група алпинисти правеше опити да свали надолу тялото на свой загинал другар. По настояване на режисьора актьорите, които влизаха в снимачната група, преминаха начален курс по планинарство под ръководството на инструкторите Готовцева и Сисоев, където всеки можа да изпита какво е да се движиш в свръзка и да усети опъването на осигурителното въже. Даже имаше леки контузии поради неопитност. Казват, че на една тренировка Лужина** без да иска забила ледокопа в собствения си крак. Така че всичко беше истинско. И синините – също.
Не всички артисти бяха във възторг от толкова реалистичен подход към алпинистката тематика. Например, Лариса Лужина смяташе, че курсът по планинарство е бил излишен, но “жестокият Говорухин ни накара да покоряваме връх Вулей. На гърбовете ни сложиха тежки раници, на краката ни обуха обувки с шипове, в ръцете ни дадоха ледокопи. И напред. Преминахме през алпийските ливади, през ледника и гората и се приближихме плътно до върха. В един момент пред очите ни се откри приказна красота. Невъзможно е да се предаде усещането, когато не можеш да стоиш на краката си от умора, но се чувстваш човек с голяма буква. Ти си преодолял себе си и пространството! В прилив на възторг тогава Володя извика: “Целият свят е като на длан, ти си щастлив и онемял!” (“Весь мир на ладони, ты счастлив и нем”). И това беше началото на нова песен”…
Очакванията на режисьора се оправдаха – тези впечатления, разговори, срещи се оказаха достатъчни, за да се родят нужните думи. Разбира се, не веднага, а мъчително и бавно. Висоцки дори се отказа от изкачването на Елбрус, в което участваха останалите му колеги. Защото в ума му вече се раждаха песни, а за него това беше най-важното и той по никакъв начин не можеше да се отклони от него.
Работното име на филма беше “Ние, идиотите” (“Мы – идиоты”), но след това, може би заради страховете от строгата цензура или пък заради боязънта да се покаже по един толкова директен начин действителността в алпинизма изиграха своята роля и филмът бе преименуван на “Ние, ентусиастите” (“Мы – одержимые”). Но в крайна сметка филмът стана известен на всички под името “Вертикал”, може би под влияние на влезлите в него песни.
Удивително е как Висоцки “хвана” темата за толкова късо време, когато снимките го въведоха в света на планините. Трябва да се има предвид, че тогава той често летеше до Москва за участие в спектакли и до Одеса, където се снимаше в друг филм –“Кратки срещи”, и играеше ролята на геолог. При това неговите песни сякаш са взети от неписания кодекс на алпинизма. Подобни текстове в различни култури векове наред са приравнявани към свещените писания.
По време на снимките на “Вертикал” Висоцки написа седем песни: “Вершина”, “Скалолазка”, “Прощание с горами”, “Это наши горы” (“Военная песня”), “К вершине”, “Горная лирическая” (според друга версия последните две са били създадени по-късно, за филма “Белият взрив”, “Белый взры”, през 1969-а) и “Песня о друге”, която се роди под влияние на разговорите с Елисеев, поради което Висоцки го предложи за съавтор, но Елисеев, усмихвайки се, отказа.
Говорухин и Висоцки обсъждаха идеята за филма “Белия взрив” още по време на работата над “Вертикал”. Още тогава им се искаше да заснемат филм с по-подходящ сюжет. Втората световна война, стрелците от дивизията “Еделвайс” не пускат бежанците през превала и съветските алпинисти решават да предизвикат лавина, която да помете немските снайперисти. Но за това би трябвало да изкачат един връх, стигането до който в мирно време се е оказало невъзможно. Владимир играе във филма епизодична роля. Но Леонид Елисеев – алпинист и консултант на двата филма, вижда промяна в маниера на Висоцки (той играе “правдиво, леко, уверено”) и прави следната оценка: “ Отдавна бях забелязал, че актьорите, които с желание, а не по задължение, участваха в създаването на алпинистките филми на Говорухин, поемат в себе си частица от планината, възприемат някои черти на алпинистите, с които работят рамо до рамо. А това, без съмнение, е оказвало влияние върху по-нататъшното им творчество и е влияло на техния светоглед”.
“Това са нашите планини” или “Военна песен” (“Это наши горы” или “Военная песня”) също възникна на базата на житейска история. В “Иткол” по време на снимките се оказа група немски алпинисти, един от които беше воювал в състава на дивизиата “Еделвайс”. През 40-те години на ХХ век много от неговите другари преминали подготовка в Кавказ и катерили в свръзка със съветски алпинисти, срещу които скоро след това трябвало да стрелят. Този сюжет до такава степен влезе в главата на Висоцки, че след една безсънна нощ песента беше готова. С него е свързана и една знаменита шега на Говорухин (за нея по-долу разказва самият Говорухин – бел. пр.).
Песента “Към върха” (“К вершине”) е посветена на Михаил Хергиани – един от най-знаменитите съветски алпинисти, родом от Сванетия, човек с удивителни душа и характер, седемкратен шампион на Съветския съюз по скално катерене, наричан “Тигъра на снеговете”. Загива в Италианските Доломити през 1969 г.
А каква буря обхвана цялата страна, когато филмът се появи по екраните, а песните от него зазвучаха по радиото и от грамофонните плочи! Освен че разказваха за слабо познатия свят на алпинизма и вълнуваха дълбоко, трябва да се разбере, че повечето хора тогава за първи път видяха любимия си изпълнител, когото до този момент познаваха само по гласа. А плюс това трябва да се има предвид спецификата на времето – щом песните са от филм, значи са минали през цензурата, значи могат да се печатат текстовете и нотите им! И списанията започнаха да се изпъстрят с текстове и акорди. За Висоцки това беше в някаква степен изход от изкуствено създаваната нелегалност и още една малка победа в непрекъснатата битка със системата.
От този момент цикълът алпинистки песни на Висоцки е сред най-популярните в творчеството му. Но и до днес понякога се чува мнението, че тези песни са написани от дилетант. А нима трябва да си професионалист, за да проумееш същността? Нима смисълът се намира във възлите или в начина за придвижване по ледник? Във всички сфери същността е в общочовешкото. И мнозина алпинисти, без да изпадат в подробности, и днес смятат Висоцки за свой човек, за един от тях.
Среща се още едно мнение: “Стига с този Висоцки, писна ни!” Но от това, че около нещо истинско е вдигнат премного ненужен шум, то не става по-малко истинско. Такава е съдбата на всички значителни явления – с тях започва да се спекулира, малко или повече се използват за PR, правят се различни интерпретации и за някого тази растяща грамада от подробности започва да засенчва същественото, което ги е породило. Избор на всеки е пренебрежително да съди за незначителното или да вземе огъня.
Една година след заснемането на филма Володя дойде на гости в Кабардино-Балкария, у заслужения треньор на СССР и заслужил деятел на културата на Руската федерация Хюсеин Залиханов** и семейството му. Тогава все още беше жив дядо Чока***, който живя до 116 години и направи своето последно, 209-то, изкачване на Елбрус на 110-годишна възраст. Първата среща на Висоцки с него на склона му направи неотразимо впечатление.
…Има хора-звезди, хора-пътеводни маяци, хора-огън, хора-взрив. Които само със съществуването си правят света по-ярък, по-многостранен, по-пълноценен,. Вълнуват, разтърсват, заразяват с ентусиазма си. Напомнят, че трябва да се живее на пълни обороти, вълнуващо, с напрежение и себеотдаденост до краен предел! Не е важно дали вървят право срещу системата или срещу рутината. Важното е, че те дърпат напред и увличат останалите.
Около такива хора винаги – приживе и особено след смъртта им – възникват множество легенди и има множество неприлични опити да се навлиза в личното им пространство. Висоцковедите (само как звучи, а?) с години наред спорят къде и с кого е прекарал тази или онази вечер. Литературоведи изследват неговите стихове и тяхното звучене и раждат такива откъснати от действителността и живото слово бисери, че е смешно, когато си представим как би реагирал поетът на подобни бълнувания: “В песните на Висоцки се сблъскваме с предметния свят. Самите “оръдия” и “средства” за професионална дейност не рядко са въвлечени в орбитата на личностната екзистенция на персонажа, влизат в партньорско-съпернически отношения с него, както това става, например, с лост…” Видяхте ли?
По-добри са легендите – те са по-близо до истинския живот, те съдържат разбираемия стремеж на хората да приближат Висоцки до себе си, желанието да бъдат съпричастни с човека, който е успял да вмести необятната, но съкровена същност на толкова различни неща в къси, но толкова съдържателни стихове, които веднага са се превърнали в крилати мисли и сентенции. Житейският хумор на Висоцки е народен, сочен, по-точен и по-мъдър от всякакъв фалшив патос. Да съчинява и да изпълнява така може само свой човек. Поради това хората бяха убедени, че Висоцки се е сражавал с фашистите, че е лежал в затвора. Смятаха, че е от Одеса. Планинците бяха готови да го направят заслужил поет на своята република.
Всевъзможни измислици цъфнаха, когато човека-буря вече го нямаше на този свят. На един сайт по психология специалисти обсъждат как би протекъл животът на Висоцки по-нататък, ако по пътя си би срещнал опитен психотерапевт. В православни форуми се водят горещи спорове за това бил ли е Володя кръстен в църква, или не (повечето твърдо вярват, че да – следователно е един от тях), а ако не, ще му прости ли Бог? И разбира се, пренията на кого е посветена тази онази песен…
За ролята на “скалолазката” официално претендират четири дами: Лариса Лужина**** играеща във “Вертикал” доктор Лариса; Маргарита Кошелева (в ролята на Рита)*****, още една “алпинистка” от филмовия екип, Мария Готовцева и Светлана Лепко – инструктори по алпинизъм, и двете, по собствените им думи, работили със снимачната група, без при това едната да споменава другата… Светлана, по нейните думи, дори сменяла Кошелева в някои епизоди, когато тя заминавала да участват в някой спектакъл. Тя подробно и интересно разказва за снимките, но такива запомнящи се епизоди, като аварията на вертолета край “Приюта на 11-те” или падането на Генадий Воропаев малко над лагера “Джантуган” не са споменати никога от друг свидетел.
Късото пребиваване на Висоцки в планината е оставило следа върху много човешки съдби. Семейството на балкареца Хюсеин Залиханов и до днес пази скъп спомен за него и със свои средства поддържа наполовина посветен на Володя алпинистко-ловен музей, в който посетителите не спират. Години наред и чак до наши дни жителите на Тегенекли не губят надежда да намерят легендарна реликва – венчалния пръстен на Володя, изплъзнал се от пръста му в един планински ручей (Саурон**** сигурно скърца със зъби от завист). Колко групи правят първи изкачвания из цялата страна и посвещават на Висоцки върхове и превали!
И моето увлечение по планината започна от неговите песни неделно време в кухната. А вашето?
“В суету городов и в потоки машин
Возвращаемся мы — просто некуда деться.
И спускаемся вниз с покоренных вершин,
Оставляя в горах свое сердце.”
Автор: Елена Кочегарова
Из спомените на Висоцки за планината:
“… Атмосферата в планината, особено сред алпинистите, е съвсем друга, отколкото в равнината. Съществува свобода да избираш пътя – откъде да минеш? Свобода при избора на хора, с които да тръгнеш. Разбирате ли? Никой няма да те спре, милицията няма да ти каже: “Оттук не може, свети червено”. Лекарят не може да ти забрани, семейството няма да те убеждава, че така не бива, че е опасно и т. н. Всичко зависи от тебе самия. Ти, природата и твоите другари – никой друг. Думата “дружба” там, в планината, се е запазила в исконния си вид. Вероятно и на други места, но там особено. Това не е име на сладкарница или на клуб, или пък заглавие в стенвестник. Тук тази дума действително е това, което трябва да значи. Иначе е невъзможно. Ти тръгваш с някого в една свръзка, той изцяло зависи от тебе, а ти от него.
… Присъствах на един случай, когато по време на изкачване на връх Свободна Испания (пик Вольная Испания) пет човека от отбора на ЦСКА попаднаха под каменопад и един от тях бе убит на място. Помагахме на останалите да слязат. Три денонощия, през които времето беше лошо и не можеше да долети вертолет, двама от другарите на загиналия седяха на 30-сантиметров корниз, привързани към скалата, за да помогнат при свалянето на загиналия им другар им надолу. И това не е никакъв подвиг, това е нормалното поведение в планината.
… След това съчиних песните за филма “Вертикал” на режисьора Станислав Говорухин. Първоначалното намерение беше да звучат, докато текат надписите. Но аз съм противник на използването на песните по този начин. Зрителите четат кой е гримьор, кой – директор на продукцията, а в същото време зад кадър звучат строфи, които мъчително си съчинявал нощем. Песента, която възнамеряваха да използват по този начин – “Тук не ви е равнината, тук климатът е друг”, написах по повод случая с петимата алпинисти от ЦСКА. И колкото и да е странно, животът й продължава чрез смъртта. Защото думи от тази песен се поставят на паметниците на загинали алпинисти:
Другие придут, сменив уют,
На риск и непомерный труд…
Получавам снимки от такива места. Пазя ги у дома. И би било жалко, ако подобна песен служи само като музикален фон”.
ВОЕННАЯ ПЕСНЯ
Мерцал закат, как блеск клинка.
Свою добычу смерть считала.
Бой будет завтра, а пока
Взвод зарывался в облака
И уходил по перевалу.
Отставить разговоры
Вперед и вверх, а там…
Ведь это наши горы,
Они помогут нам!
А до войны вот этот склон
Немецкий парень брал с тобою!
Он падал вниз, но был спасен,
А вот сейчас, быть может, он
Свой автомат готовит к бою.
Отставить разговоры
Вперед и вверх, а там…
Ведь это наши горы,
Они помогут нам!
Взвод лезет вверх, а у реки –
Тот, с кем ходил ты раньше в паре.
Мы ждем атаки до тоски,
А вот альпийские стрелки
Сегодня что-то не в ударе.
Отставить разговоры
Вперед и вверх, а там…
Ведь это наши горы,
Они помогут нам!
Ты снова здесь, ты собран весь,
Ты ждешь заветного сигнала.
А парень тот, он тоже здесь.
Среди стрелков из „Эдельвейс“.
Их надо сбросить с перевала!
Отставить разговоры
Вперед и вверх, а там…
Ведь это наши горы,
Они помогут нам!
1966
Разказва Станислав Говорухин:
… Последна от цикъла алпинистки песни бе написана “Военна песен” („Военная песня“). И с нея е свързана следната история.
Пристигам в „Иткол“ от ледника мръсен и уморен – след шестчасово бъхтене пеша. Володя го няма. На масата лежи чернова. Гледам – нова песен.
Взвод лезет вверх, а у реки
тот, с кем ходил ты раньше в паре.
Мы ждем атаки до тоски…
Аз отново сложих раницата на гърба и слязох в бара. А там седят американски туристи и Володя с тях. Той ме видя, скочи, приближи се и каза: “Слушай, написах страхотна песен. Давай да се качим в стаята – ще ти изпея!”. А аз отговарям: “Не, не мога. Шест часа не съм седнал. Остави ме поне да пийна нещо”. Макар че на такава височина настъпва обезводняване, не бях особено жаден – просто исках да го изпързалям. Доближаваме се до бара. Изпивам бутилка вода. Вземам още една. А той направо подскача около мене – толкова много му се иска да ми изпее песента.
– Ако искаш, ще ти я изпея тук, без китара – казва. И започва:
Мерцал закат, как сталь клинка,
Свою добычу смерть искала…
А аз отвръщам:
– Това е същото като с Остап Бендер, който цяла нощ съчинявал “Я помню чудное мгновенье“*******, и едва на сутринта разбрал, че това е съчинено доста преди него.
– Какви ги дрънкаш?
– Как какви ги дрънкам? Та това е старата Баксанска песен********, още от военните години.
– Какво си измисляш! – кипва Володя. – Аз я написах днес!
– Нищо не измислям – отговарям. – Там има и припев. Искаш ли да ти го изпея? Точно не си спомням, но там има следните думи:
Отставить разговоры!
Вперед и вверх, а там…
Ведь это наши горы,
Они помогут нам.
Той каза:
– Не може да бъде! – И дори пребледня. – Какво става с мене? Мислех си, че аз съм написал тези стихове. Те страшно ми харесаха…
– Хайде стига, Володя – не издържах аз. Пошегувах се.
Знаете ли само как ме погледна? И след това много дълго си спомняше тази шега.
На:
//www.strahu-net.com/byl-li-vysockij-alpinistom/
можете да чуете песните:
К вершине
Горная лирическая
Скалолазка
Прощание с горами
Песня о друге
Погледнете също:
//www.youtube.com/watch?v=KQPypvJnfno
„Лучше гор могут быть только горы“
„Здесь вам не равнина“
„Ну вот исчезла дрожь в руках“
//www.youtube.com/watch?v=-7j8pJ9u1rk
Песня о друге
И вместо финал:
На Михаил Хергиани
Владимир Висоцки
В.Высоцкий. Михаилу Хергиани
Ты идешь по кромке ледника,
Взгляд не отрывая от вершины.
Горы спят, вдыхая облака,
Выдыхая снежные лавины.
Но они с тебя не сводят глаз,
Будто бы тебе покой обещан,
Предостерегая всякий раз
Камнепадом и оскалом трещин.
Горы знают: к ним пришла беда.
Дымом затянуло перевалы.
Ты не отличал еще тогда
От разрывов горные обвалы.
Если ты о помощи просил,
Громким эхо отзывались скалы,
Ветер по ущельям разносил
Эхо гор, как радиосигналы.
И когда шел бой за перевал,
Чтобы не был ты врагом замечен,
Каждый камень грудью прикрывал,
Скалы сами подставляли плечи.
Ложь, что умный в гору не пойдет!
Ты пошел, ты не поверил слухам.
И мягчал гранит, и таял лед,
И туман у ног стелился пухом.
Если в вечный снег навеки ты
Ляжешь – над тобою, как над близким,
Наклонятся горные хребты
Самым прочным в мире обелиском.
–––––––––-
*Станислав Сергеевич Говорухин (роден на 29 март 1936 г., в Березники, Пермския край) – съветски и руски кинорежисьор, сценарист, актьор. Режисьор (заедно с Борис Дуров) на филма “Вертикал” (1967 г.), режисьор и сценарист на филма “Белият взрив” (1969 г.).
**Хюсеин Чоккаевич Залиханов (1917- 2003), заслужил майстор на спорта по алпимнизъм на СССР. Роден в селцето Елбрус в Кабардино-Балкария, живял в Налчик.
***Чокка Асланович Залиханов (1858-1973), баща на Хюсеин Залиханов, имащ 209 изкачвания Елбрус. За последен път стъпва на върха през 1968 г., в деня, в който навършва 110 г. Почива на 115 г.
****Лари́са Анато́лиевна Лу́жина (родена през 1939, в Ленинград, СССР) – съветска и руска актриса, народна артистка на Руската федерация.
*****Маргарита Николаевна Кошелева (родена на 1 декември 1939 г. в Москва). През 1958 г. завършва хореографското училище на Большой театър. Една от най-обещаващите актриси на СССР през 60-те години на ХХ век.
******Са́урон (Майрон, Анатар, Артано, Аулендил, Гортхаур Жестокия, Тъмния Властелин, Властелинът на пръстените, Всевиждащото Око, Врагът, Некромант) – герой на Дж. Р. Р. Толкин.
******* В един от епизодите на романа “Дванайсетте стола” (“Двенадцать стульев”) на съветските писатели Иля Илф и Евгений Петров главният герой Остап Бендер разказва: “Слушайте, что я накропал вчера ночью при колеблющемся свете электрической лампы: “Я помню чудное мгновенье, передо мной явилась ты, как мимолетное виденье, как гений чистой красоты”. Правда, хорошо? Талантливо? И только на рассвете, когда дописаны были последние строки, я вспомнил, что этот стих уже написал А. Пушкин. Такой удар со стороны классика! А?”
********Първоначалният вариант на текста е написан през 1943 г. от бойци от сборния отряд алпинисти на 897-ти планинско-стрелкови полк на 242-ра стрелкова дивизия на Задкавказския фронт, воюващи в района на Елбрус. За основни автори се смятат Андрей Грязнов, Любов Коротаева и Николай Персиянинов. Създадена е въху мелодията на тангото “Пусть дни проходят” (текст Иля Финк и музика Борис Терентиев през 1938 г.). По-натаък „Баксанская“ (също „Барбарисовый куст“) става любима песен на планинарите и алпинистите. Има и следващи преработки от времето на войната в Афганистан (1979-1989) – например „Бой гремел в окрестностях Кабула…“
“Баксанская”
//a-pesni.org/ww2/folk/baksanskaja.php – текст
//www.youtube.com/watch?v=BE75KBUvKnQ – изпълнение на Юрий Визбор
Превод и бележки: Петър Атанасов
