80-годишен юбилей на първото изкачване по Северната стена на Вихрен

На 5 октомври се навършват 80 години от първото изкачване по Северната стена на пиринския първенец Вихрен – едно много важно събитие в историята на българския алпинизъм и българското планинарство. В “Списанието на Германското алпийско дружество” (“Zeitschrift des Deutschen Alpenvereins”, 1942 г.) се съдържа великолепен пътепис за него.

Северната стена на Вихрен

Снимка: Николай Петков

И няма как да бъде другояче – през 30-те години на ХХ век изкачването на Северната стена на Вихрен се превръща в един от големите проблеми на европейския алпинизъм. На решаването му посвещават сили и умения алпинисти от България и чужбина. Щастието се усмихва на баварците д-р Хайнрих Ауер от Мюнхен  и Бернхард Кр. Мозл от Ердинг.

Ето и описанието на първия от тях, което се появява за първи път на български, благодарение на известната преводачка Мая Стефанова. Специални благодарности дължим на Михаел Паузе – директор на Международния фестивал на планинарския филм в Тегернзее (Германия), за намирането и предоставянето на пътеписа.

По върховете на Пирин

от д-р Хайнрих Ауер

В последния ден на септември 1934 г. напуснахме гостоприемния Рилски манастир при великолепно време, за да преминем от Рила в Пирин.

Следващата ни цел беше планинското градче Банско, което е главният изходен пункт за изкачвания в Пирин. Със симпатичната рилска теснолинейка стигнахме най-напред до с. Струма, а след това пак с теснолинейката продължихме по едноименната речна долина до Горна Джумая¹. И ако досега – колкото и да изглежда невероятно за тамошните условия – всичко беше наред, нещата изведнъж се промениха. Автомобилът, който един път дневно пътуваше от Горна Джумая, град с около 3000 жители, до Банско, беше вече заминал, когато пристигнахме по обед. Разбира се, беше изключено да изгубим един цял ден. И се започнаха едни оживени уговорки с наобиколилите ни любопитни местни жители.

За наша радост с помощта на съответните жестове и знаци успяхме за сравнително кратко време да разберем, че след половин час от пазарния площад ще тръгне камион за Банско и ще ни вземе. А часът на тръгване ни беше обяснен така – находчивият шофьор проследи с пръст движението на голямата стрелка на джобния ми часовник, като същевременно издаваше звук на работещ двигател.

Който познава балканските пътища, ще потвърди, че удоволствието от пътуването не е безоблачно. Движехме се буквално през поля и гори, а безбройните и постоянни разтърсвания на мозъка започнаха скоро да замъгляват разсъдъка ми, който в началото отчаяно се стремеше да се наслаждава на околността. До градчето Гимитли (Симитли) нещата донякъде бяха поносими, дотам шосето беше така да се каже първокласно. Но скоро пътят стана лош и все по-лош; непрестанно се сменяха изкачвания и спускания. Докато на нас косите ни настръхваха, шофьорът със стоическо спокойствие се справяше със свлекли се участъци от пътя и пресичащите го потоци. Поради честите подскоци на возилото скоро изпаднах в полусънно състояние, от което грубо ме извади някакъв гръм. Автомобилът беше изгубил съревнованието с пътя и беше спрял със счупен мотор. Междувременно бе настъпила нощта, а до следващото населено място имаше 15 км! Усмихвайки се любезно и явно стоящи над нещата, българите ни обясниха лаконично: „капут”, както се оказа за наша радост по изключение една международна дума в техния речник. И ето ни на пътя, без да знаем какво да правим с тежкия багаж, докато шофьорът и спътникът му без нужда ровичкаха в мотора в тъмната нощ. Но ето че се случи чудо! Внезапно от тъмнината изплува един разкошен автомобил, истинска фантастика там, където се използват предимно впрегатни и товарни животни. Поради спрелия по средата на пътя камион колата не можа да мине и трябваше да спре. След много усилия бе направена пролука между камиона и края на пътя. И тъй като в колата имаше две свободни места, въпреки мрачната физиономия на собственика, който се беше отпуснал до мърлявия си шофьор, се осмелихме да го помолим да ни вземе. Той се съгласи с думите: „Вие късмет, Вие може пътува,” но не преди да ни разпита подробно „за къде пътува, какво име” и други подобни въпроси.

Светнаха четири фара и след това започна едно прекрасно, красиво, елегантно и много бързо пътуване през планини и долини в тъмната нощ. Ресорите омекотяваха съприкосновението с хилядите дупки и дори много бързо пристигнахме в малкия гарнизонен град Разлог. Както често се случва в балканските страни и тук военен пост се зае да ни проверява документите. Но след кратко подвикване от нашия домакин постовият отдаде чест и за наше учудване веднага ни освободи пътя. В Банско, където стигнахме към 22 часа, пренощувахме в хотел „Пирин”.

Още в ранни зори се появи един инженер, който говореше немски и за когото се бяхме осведомили още предната вечер, защото носехме за него препоръчително писмо от София. Той ни поздрави почтително с думите: „Вие ли сте господата, които са пристигнали снощи с негово превъзходителство господин финансовия министър*?” Слисани потвърдихме, че сме дошли с кола, след което ни бе казано, че сме гости на министъра, който неочаквано пристигнал на посещение в Банско.

Предобедът се изниза бързо, зает с покупки от всякакъв вид, при което приятелят ми успя да запечата с фотоапарата си много живописни сюжети, които изобилстваха там. Днес те ни се струват два пъти по-ценни, след като през 1936 г. голяма част от градчето бе унищожена от пожар. Нашият любезен преводач ни беше осигурил мулетар, тъй като за изкачването до хижа „Демяница”² по изключение не искахме да играем ролята на товарни животни. С романтично наконтения мулетар се спазарихме бързо. Ами че той искаше за четиричасовия преход до хижата, нощувката и обратния път, т. е. за един ден, като дори си носеше собствена храна, една сума от 60 лева, та това бяха 1.80 райхсмарки! Дори само по това може да съди колко евтино беше за нас в България.

Към 14 часа тръгнахме към хижа „Демяница” по прашен път и под изгарящо слънце. Тази хижа се намира на 1720 м надморска височина на горската граница и беше без съмнение най-красивата от всички, които посетихме в българските планини. Архитектурата й учудващо приличаше на хижа „Ото Майр” в Танхаймските планини и отдалече издаваше германския произход на своя строител. Като чуеха „Германия” работниците, които тогава нощуваха там, както обикновено ставаха много услужливи и любезни.

След една студена нощ тръгнахме на следващия ден при сияйно време по долината на река Демяница към Момин двор. Скоро напуснахме зоната на клека и започна каменистата част от маршрута. По пътя бяхме срещнали двама живописно облечени пастири, които се опитваха да изразят някакво желание, като слагаха ръка пред очите си. Когато им дадохме да погледнат през бинокъла, те закимаха възмутено, при което трябва да се отбележи, че на Балканите за разлика от нас кимането с глава означава отрицание, но за щастие ние знаехме това от предишни преживявания. Обикновено първият въпрос към нас беше дали сме „немски”, което означава германци. В заблудата си, че „немски” означава чехи, аз клатех глава, за да отрека, но пък така нещата идваха на мястото си, защото българите мислеха, че казвам „да”. След като известно време си поблъскахме главите, ни осени просветление – овчарите искаха да бъдат фотографирани. Когато извадихме фотоапарата, те с лъчезарни усмивки заклатиха глави и веднага заеха живописни пози, след което ги увековечихме на снимка.

След преход от около час и половина завихме на изток, като през цялото време чувахме острите свирки на пастирите, напомнящи смущенията в радиопредаване. Скоро пред нас се появи силно назъбеният северен ръб на връх Момин двор, а неговите настръхнали чукари, напомнящи реброто Копфтьорл на Вилдер Кайзер, накараха катераческите ни сърца да затуптят по-силно. Минахме покрай няколко прекрасни езера и започнахме изкачването по стръмен каменист зъбер. Стигнахме върха в 12 часа. Бяхме се подготвили за дълго и трудно катерене, но нещата се оказаха различни. Ръбът ни беше заблудил, защото противно на първоначалното впечатление всички, изглеждащи трудни пасажи, се преминаваха с лекота и въпреки че катерехме всички зъбери по самия им ръб, маршрутът се оказа по-скоро със средна трудност и можахме бързо да го преминем с нашите обувки с шипове. Въжето и клиновете засега останаха в раницата. За около час бяхме на върха на 2730 м³ високия Момин двор. Това първо изкачване представляваше лесна победа. Въпреки това се наслаждавахме на прекрасната панорама от върхове, разнообразявана от многобройни, надничащи от дъното на циркусите езера. Само царственият властелин на Пирин, Ел Тепе⁴, се беше забулил в облаци.

Слизането се превърна в лудешко препъване по огромни каменни блокове. На Голямото Валявишко езеро подремнахме за малко. Вечерта в хижата ни беше необходим половин час, докато разберем, че работниците ще си заминат на следващия ден и ако искахме да останем по-дълго, щяха да ни кажат къде е скрит ключът.

Следващия ден посветихме на прорязаните от урви Стражи. Както досега, когато напуснахме хижата, утрото беше прекрасно. Скоро срещнахме нашите двама овчари от предния ден, които с мъка удържаха четирите си големи, рунтави кучета. След около четвърт час път по долината ни се случи неочаквано премеждие. Зад нас се чу ожесточен лай и когато изненадани се обърнахме, видяхме четирите огромни песа да тичат към нас в редица, джафкайки злобно. Веднага ни стана ясно какви са намеренията им, но бяха сбъркали адреса. Бързо застанахме един до друг и когато с оголени зъби наближиха на около 20 метра, изстрелях един патрон от револвера си над главите им. Гърмът, отекнал в околните скали, накараха зверовете да се заковат на място като по команда, а в следващия миг върху тях се изсипа градушка от камъни. Победата беше на наша страна. Ръмжейки и скимтейки, глутницата се оттегли толкова бързо, колкото беше дошла.

Без повече премеждия към 12 часа стигнахме дивите, стръмни склонове на туристически незначителния самотен Валявишки чукар (2827 м)⁵. Без да спираме, продължихме по широкия и лесен ръб към Мангър тепе (2860 м)⁶, най-високата точка на тази група върхове в Пирин. Тези заоблени била не представляваха технически никакво предизвикателство, но като точки за ориентиране имаха голяма стойност. Когато поседнахме да починем, над нас безшумно започнаха да кръжат два прекрасни орела.

Продължихме по билото до Газен⁷, южния връх (2810 м). Поради напредналото време се спуснахме по западния склон, в северна посока подсякохме великолепните, прорязани от урви Стражи и през стръмни, обрасли с клек склонове си пробихме път до един буен поток. Следвахме течението му, докато с много усилия стигнахме до хижата. Там вече се бе настанила група български студенти, чиито шумни песни внасяха живот в хижата.

На следващата сутрин трябваше да се сбогуваме с хижа „Демяница”, защото искахме да преминем в разположената на запад Бъндеришка долина. Тежко натоварени с огромния ни багаж, пъшкахме нагоре по стръмния склон към езерата Василати (Василашките езера), разположени живописно под Тодорин връх (2750 м)⁸, който искахме да траверсираме. Въпреки лекия ветрец жегата беше непоносима. След извънредно мъчително изкачване през най-стръмни сипеи, минахме покрай две разположени на 2300 м малки езера и стигнахме до Тодорин връх, от който се откри прекрасна гледка надолу по Бъндеришката долина. Оттам можахме да видим добре и властелина на Пирин Ел Тепе.

От една седловина южно от върха се спуснахме по стръмен склон към долината и след 40 минути вече бяхме 1000 м по-надолу в горния край на Бъндеришката долина. С усмивка си спомнихме за изцедилото силите ни слизане от Рупите⁹, когато за четири часа с невероятни усилия преодоляхме 1100 м денивелация. До хижа „Бъндерица”, която бяхме зърнали от върха, стигнахме за около час по тясна пътечка. Със скърцане ключът отвори вратата на запустялата къща. Обстановката беше доста примитивна – нямаше съдове, осветление, завивки, нищо, освен самата хижа. Дори вода трябваше да си донесем от потока на 10 мин по-надолу. Доколкото беше по възможностите ни, скоро се устроихме удобно. Буен огън в откритата камина внесе известен уют в помещението и след като привършихме с обичайното досадно готвене, седнахме пред пламъците и се загледахме в жаравата.

Нощта обаче не премина така спокойно. Едва се бяхме свили в спалните чували върху голите нари и потънали в първия сън, когато се чу призрачно шумолене. Започна да се чука и тропа по прозорците, та помислихме, че са дошли окъснели туристи. Но нашите подвиквания не получиха отговор. Когато решихме, че най-сетне ще настъпи спокойствие, над главите ни се чу трясък, сякаш някой хвърля тежки греди, хижата се разтресе и си помислихме, че таванът всеки момент ще се стовари върху нас. При това още през деня бяхме установили, че той е празен и там се не съхраняват никакви предмети. Когато най-накрая тази шумотевица ми омръзна, изтичах в коридора, след което настъпи пълна тишина. Дори обиколката на хижата в звездната и безветрена нощ не разреши тази мистерия. Едва отново се бях пъхнал в спалния чувал, патардията започна с нова сила. Примирихме се и въпреки всичко сънят ни завладя. Но и до ден днешен тази дандания си остава загадка, решение на която не намериха дори българските ни приятели в София. Затова спонтанно нарекохме „Бъндерица” „хижата на призраците”.

Не бяхме ядосани, когато тази тревожна нощ отмина и сияйното утринно слънце прогони нощните призраци. Този ден бе посветен на решението на най-големия алпийски проблем в Пирин, отвесната северна стена на Ел Тепе, която български катерачи многократно бяха атакували безуспешно. Още от Тодорин връх бяхме огледали донякъде маршрута за изкачване. Най-напред слязохме стотина метра надолу по долината, след което тръгнахме нагоре в западна посока по стръмен обрасъл склон. В началото на Голямата фуния за първи път видяхме горната половина на внушителната, 500 м висока стена. След няколко стръмни, обрасли с клек ската, стената ни се откри в цялото си величие. Решихме по възможност да опитаме изкачване по логичната директна линия към върха. Тръгнахме от десния горен край на снежна пряспа, която се беше ширнала в основата на скалата. Според нашия висотомер се намирахме на 2470 м надморска височина, часът беше 11.

След като изкатерихме един около 50 метра дълъг и преминаващ отляво стръмен жлеб, стигнахме до обрасла с трева наклонена скална тераса, която стигаше до средния пояс на стената, нашарен в черно-жълти ивици. Следваха няколко улея, камини, пукнатини и первази, които преодоляхме с лекота и задоволство. През цялото време се откриваше прекрасен изглед към мястото на подхода и самата Фуния. Напредвахме леко и енергично, по камините нямаше сняг или лед, а времето беше също така хубаво както и настроението ни. Изненада за нас бе, че за разлика от други върхове в Пирин, тук за първи път срещнахме варовик. За наша радост често ни се усмихваха прекрасни еделвайси. От огромните скални блокове, заклещени в средата на стената, които още от началото на катеренето бяха наша цел, тя се извисяваше нагоре в безредно разхвърляни внушителни плочи. Придържахме се към логичната линия към върха, въпреки че едно отклонение в източна посока би ни позволило по-лесно преминаване. Така стигнахме до неудобни стръмни пасажи, чието преминаване щеше да бъде проблематично поради липсата на всякаква осигуровка. Ето защо използвахме няколко клина, тъй като и най-незначителният инцидент в тази уединена планина щеше да ни създаде сериозни затруднения. Но всички мина гладко и в 14 часа щастливи си стиснахме ръцете на втория по височина връх на Балканите, високия 2920 м Ел Тепе.

Това беше последната ни почивка на станалите толкова близки пирински върхове. Прибрахме картите и започнахме слизане към Бъндеришката долина по югозападния склон, което мина без премеждия. Тъй като стигнахме хижата в 17 часа, решихме да продължим към Банско без почивка. След като приведохме хижата в ред, тръгнахме по долината към Банско.

Отначало се забелязваше нещо като пътека, но тя скоро свърши в коритото на един поток и когато се здрачи, изгубихме всякаква следа от нея. За щастие успяхме да напуснем горската зона преди настъпването на нощта и блещукащите отдалече светлини на Банско бяха наши пътеводни звезди. Продължихме, препъвайки се в безкрайни ями и кошари, непрестанно преследвани от свирепи овчарски кучета. Понякога се налагаше да изпълняваме истински акробатични номера, за да се прехвърлим през паянтови огради с тежките раници на гръб и фенера в ръка. Но всичко си има край, стигнахме до града живи и здрави, макар и уморени до смърт.

На следващия ден пристигнахме в София след мъчително пътуване през Горна Джумая, където имаше панаир и се насладихме на учудващо изобилие от пъстри картини. Стичащите се към Дупница тълпи заливаха пътя пред и след нас и ни се струваше, че минават цели кервани от бежанци. А прахът, който вдигаха, беше неописуем.

В София най-напред бързо се приведохме в горе-долу човешки вид. Ако портиерът на хотела не ни познаваше, едва ли щеше да ни пусне. Вечерта посетихме приятелите от Българския алпийски клуб, където подробно разказахме за нашите преживявания. За наша най-голяма изненада след кратко приветствие на председателя Димитри Каранджов** бяхме обявени за почетни членове на клуба – и то първите и единствени чужденци, както беше специално подчертано. Едва ли бяхме на нужната висота за последвалото честване, още повече след аскетичния живот, който бяхме водили напоследък. Добре че следващият ден бе определен за почивка.

И след това трябваше да се сбогуваме с нашите нови приятели. Планините на България ни бяха дарили с незабравими преживявания, а венец на всичко бе прекрасната вечер сред нашите български приятели планинари, които още от първия миг се надпреварваха по гостоприемство и отзивчивост и на които дължим най-дълбока благодарност. Онази вечер чухме странни, дълбоко вълнуващи планинарски песни, които разказваха за красотата и могъществото на планините. По пътя към дома често си спомняхме тези красиви мелодии, които никога няма да забравим, мислехме за планините, които възпяваха те …

Адрес на авторите:

Бернхард Кр. Мозл, Ердинг (Горна Бавария)

д-р Хайнрих Ауер, съдия в районен съд, Мюнхен, Изабела щрасе 23

“In den Bergen des Pirin Dagh”

(von Dr. Heinrich Auer)

Aus “Zeitschrift des Deutschen Alpenvereins“, München, Bruckmann,1942

***

Бернхард Кр. Мозл предприема изкачвания в европейски планини – през 1933 г. той осъществява заедно с един приятел шест първи изкачвания в Корсика; през 1934 г. посещава заедно с Хайнрих Ауер планинската група Рила и Пирин в Югозападна България, където прокарват маршрути и първи изкачват някои върхове; те са първите и единствени чужденци, обявени за почетни членове на Българския алпийски клуб; през 1935 г. Мозл посещава с жена си Абруци, където прокарва няколко маршрута; през 1938 г. той отново е на Балканите, където с Ерих Пробст прокарва маршрути по върхове в Южна Сърбия и Босна (планината Романия).

Превод и бележки: Майя Стефанова

*Става дума за Петър Тодоров Цачев (15 февруари 1881 г.-30 януари 1955 г.), който е министър на финансите от 19 май 1934 до 22 януари 1935 г. Български политик, заемал

висши длъжности след Деветоюнския (1923 г,), Деветнадесетомайския (1934 г.) и Деветосептемврийския (1944 г.) преврат. Бил е министър на финансите и от 9 юни 1923 до 4 януари 1926 г. Членува последователно в Радикалдемократическата партия, Демократическия сговор и Политическия кръг “Звено” (бел. П. Атанасов)..

**Това е Димитър Каранджов, когото срещаме като автор на статията “Преглед на планинарските постижения в света през 1936-1937” в Годишника на Българския алпийски клуб (том III), 1937 г. (бел. П. Атанасов).

МАРШРУТИТЕ ПО СЕВЕРНАТА СТЕНА НА  ВИХРЕН

Маршрут 1, “Лхотце” –  22 юли 1981 г., Валери Пелтеков и Господин Господинов.

Маршрут 2, “Скалният жлеб” – 14 август 1953, Енчо Петков, Георги Василев-Геш и Асен Бекярски.

Маршрут 3, “Народна армия” – 22 август 1953, Енчо Петков и Христо Борисов.

Маршрут 4, “Народна армия” (десен, Диретисима) – 2 август 1953, Енчо Петков и Христо Борисов.

Маршрут 5, “Камините” – 20-21 септември 1947, Пенка Михова и Андрей Тодоров,

Маршрут 6, “Кулоара” – 14 април 1952 г., Енчо Петков и шестима алпинисти.

Маршрут 7, “Фунията” (ляв) – 28 април 1952 г., Емил Милчев-Шмайзера, Георги Кирилов, Николай Шехларски-Зоро.

Маршрут 8, “Фунията” (среден) – 15 февруари 1949 г., Александър Белковски и Владимир Лободин,  първо зимно на тура и на стената.

Маршрут 9, “Фунията” (десен) – 28 април 1952 г., Иван Мишев и Димитър Сеизов.

Маршрут 10, “Фунията” (дясна част) – септември 1934 г., Бернхард Мозл и д-р Хайнрих Ауер,

Маршрут 11, Северен гребен – преди 1949 г. с участието на Александър Белковски, Никола Миронски, Андрей Тодоров, Васил Настев, Владимир Лободин и Георги Черновръшки.

По стената има и още един тур, за който липсва пълна информация: вляво от “Лхотце” с минаване направо през очертаващия се триъгълник над т. нар. траверс (излизането от “Скалния жлеб”, дадено с прекъсната линия) – около 1982 г., Димитър Начев и Кирил Досков.

––––––––––––––

1Горна Джумая – днес Благоевград.

2Надморската височина на х. „Демяница” е 1895 м.

3Връх Момин двор е висок 2 725 м.

4Ел Тепе – днес Вихрен, 2914 м.

⁵Валявишкият чукар е висок 2 644 м.

⁶Мангър тепе – днес Полежан, 2851 м.

⁷Връх Газей, 2761 м, преименуван по време на възродителния процес във Войводски връх.

⁸Тодорин връх е висок 2 746 м.

⁹Рупите, днес Купени, трите скалисти зъбера на Мальовишкото било в Рила.